„Разказва се, че когато в шафраново червената дъбова гора все още ненаказаният, но вече починал Сизиф, разхождал своя свободен дух – който скоро преди това бил избягал с хитрост от подземното царство, – то те срещнали сина си Одисей до един благун. Имало голяма есенна тъга по между им, макар че Одисей не знаел кой стои пред него. Сизиф видял в очите на своето дете как цяла нощ една тежка, каменна Луна била търкаляна нагоре от огромни, чугунени и величествени ръце, но после неизбежно падала стремглаво от другата страна на небето. И тъгата се удвоила. Сизиф искал да помогне на Одисей и да го предпази от тази нерадостна съдба. Предложил му варена горска билка с малина, която да го защити от лунната прокоба. Одисей отказал дара на странника и рекъл: „Способността за съдене е като сезоните – тя започва да залинява точно тогава, когато човек е в силата си; и започва да се възмогва, когато е на дъното. Но това, което прекъсва съденето, думите и наранява сезоните, е смъртта на човека.“ Сизиф отвърнал: „Аз превъзмогнах смъртта и се завърнах. Не отхвърляй моя дар. Преди време Лаерт, твоят баща, не го отхвърли и стана щастлив.“ Един голям маслинов присмехулник бе кацнал на близкия вергилиев дъб и не обръщаше внимание на срещата. През лъчисто оранжевите листа на дърветата преминаваше тънка светлина в охра, която на свой ред се срещаше с ярката жълта шума по земята. Лъчите бяха навсякъде и всеки момент очаквахме да пристигне вятърът.“
Видински, Васил (2022) – Разнообразие II; – Битие и присъствие. Сборник в памет на доцент д-р Стоян Асенов, редактор Веселин Дафов и Пламен Макариев; София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, стр. 311–323.