Разговор върху книгата „Случайности“

В разговора участваха Димитър Денков, Стилиян Йотов и Александър Кънев. Благодаря на всички, които отделиха време, за да дойдат; и по-специално за подкрепата, коментарите, възраженията и оценките.

Допълнителна информация за събитието и книгата.
Съдържанието на книгата.

Премиера на „Случайности“

На 23 ноември 2017 г., четвъртък, 18:30 часа в Нова конферентна зала (СУ, Ректорат) ще бъде премиерата на „Случайности. Историческа типология“. В книгата се изследва идеята за случайността през нейното историческо и концептуално развитие и са отделени пет основни и типични понятия. Анализът тръгва от класическите примери – Платон, Аристотел, Кант и Хегел – и стига до съвременния контекст на случайността, който е представен през теорията на вероятностите и теорията на сложността. Някои от изведените понятия са формализирани и имат по-логически, математически или пък информационен характер, а други са по-скоро физически или субектни, но всички те са представени в една обща историческа типология. В нея се включва и парадигмата срещу случайността, която има теоретична, културна и дори органична природа.

На премиерата ще говорят проф. Димитър Денков, проф. Стилиян Йотов и проф. Александър Кънев. Благодаря на Университетско издателство и на Културния център на СУ „Св. Климент Охридски“ за оказаното съдействие.

Прекрасната картина, която е използвана за корицата, е „organic parts in warm environment“ от Съдбина Видинска. Тя е автор и на плаката.

Няколко допълнителни връзки:
Рецензентите на научното жури по хабилитацията от преди половин година;
Рецензия за книгата от Стилиян Йотов в „Литературен вестник“ (18 октомври 2017 г.);
– Първи подстъпи към проблема около случайността в студията, която публикувах през 2014 г. – „Три съвременни понятия за случайност“.

Благодаря за всички критични бележки, за сериозното отношение и предложенията за качествени подобрения още по време на писането, както и при изнасянето на доклади на различни конференции.

Математическата книга на природата и Галилео Галилей

Началото на ХVІІ век е историческият период, в който възниква съвременната математизирана физика – една от най-радикалните промени в Западната култура.

Вие може би мислите, че философията е книга, която принадлежи на въображението на един човек, подобно на „Илиада“ или „Безумният Роланд“ — книги, по отношение на които най-малко значение има въпросът, вярно ли е това, което е написано в тях. Не, синьор Сарси, работата не стои така. Фи­лософията е написана в тази величествена книга, която постоянно лежи отво­рена пред нашите очи (имам предвид природата), но която е невъзможно да се разбере, ако не научим предварително нейния език и ако не познаваме буквите, с които тя е написана. А нейният език е език на математиката и нейните фи­гури са триъгълници, окръжности и други геометрически фигури, без помощта на които е невъзможно да се разбере в нея по човешки даже и една дума; без тях ние можем само напразно да бродим в тъмен лабиринт.

Цитатът е от произведението Il Saggiatore, nel quale con bilancia squisita e giusta si ponderano le cose contenute nella Libra (1623) (думата „saggiatore“ може да се преведе и като „точна везна“, и като „изпитател“). Съчинението е отговор на Орацио Граси (1583-1654) и неговата книга Libra astronomica ac philosophica qua Galilaei Galilaei opiniones de cometis a Mario Guicucio in Florentina Academia expositae, atque in lucem nuper editae, examinantur a Lothario Sarsio Sigensano (1619), публикувана, както си личи и от заглавието, под псевдонима Лотарио Сарси и насочена директно срещу Галилей. Играта на думи ясно противопоставя Галилеевата точна везна (Saggiatore) срещу обикновената везна (Libra) на Граси-Сарси.

Книгата на Галилей не е превеждана на български език, но този изключително известен откъс, превърнал се в един от символите на съвременната наука, е поместен в бележките към първия том от избраните произведения на Галилей.

Галилей, Галилео (1984)Избрани произведения – Звездно съобщение, Диалог за двете главни системи на света – Птолемеевата и Коперниковата, в 2 тома, том І, превод Симеон Тодоров; София: Наука и изкуство, 559 с.

Студия: Небето в българската книжнина през ХІХ век

„Въздухът е проточно тяло, влажно, прозирно, пръгаво, връвовато и тяжко.“ – Богоров (1851)

„…тука ако и да ся не види нищо, все пак трябува да има нящо.“ – Груев (1870)

„Аз века знаех, че то [небето] не е ни шапка, ни връшник, ни захлупак, а някак си прилича на мехур, в когото вътре са търкаля земята, като грехово зърно, или на човал, в когото земята е вътре, като зелка, и намира са тя на средата.“ – Иванов (1872)

Студията „Небето в българската книжнина през ХІХ век. Атмосферата, въздушните явления и светилата в речниците, научната книжнина и ранното стихотворство“ (99 стр.) беше доста разширена курсова работа, написана докато бях студент в ІІІ-ІV курс специалност „Българска филология“, т.е. завършена е окончателно в края на 2000 година. Тогава курсът на обучение бе 5-годишен и това проучване беше добра предварителна подготовка за бъдещата ми дипломната работа, която беше върху съвсем различна тема и със съвсем различен, по-теоретичен подход – Функцията на редактора и редактирането (към катедра „Теория на литературата“).
Изследването върху „небето“ бе проведено благодарение на двугодишна изследователска стипендия (1998-2000) към „Отворено общество“, предназначена за студенти от хуманитарните науки. Благодарен съм на Ани Илков и Димитър Камбуров, които оказаха морална подкрепа от началото до края на работата ми. Няколко години след това кратък откъс (9 стр.) бе публикуван в сборника Как с думи се правят светове, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2005 г.

Въпреки че като всеки студентски текст и този съдържа множество неточности, слабости и излишна смелост, реших, че ще го пусна онлайн – 15 години по-късно – без никакви смислови, редакторски или коректорски поправки. На моменти текстът прилича на някаква разгърната „речникова статия“, но като минимум той може да бъде полезен поне с някои от цитираните вътре откъси или с библиографската си справка, тъй като на български няма изследвания върху този проблем.

Видински, Васил (2000) – Небето в българската книжнина през ХІХ век. Атмосферата, въздушните явления и светилата в речниците, научната книжнина и ранното стихотворство; url = http://www.vidinsky.com/c/nebeto.pdf, 99 стр.

Студия: Три съвременни понятия за случайност

Трите понятия, за които става дума, са:
– случайността като алтернатива (контингентност, contingency);
– случайността като процес (шанс, chance);
– случайността като обект (произволност, randomness).

Те са разгледани – исторически и типологично – в студията „Три съвременни понятия за случайност“, която бе публикувана миналата година в сборника История на случайността: от Тома от Аквино до Сол Крипке с редактор Александър Кънев (ето и рецензия от Богдана Паскалева за самия сборник). В момента продължавам да работя върху същата тема. Едно от основанията за този продължителен интерес към случайното е формулирано в началото на студията:

Интуитивен контекст: В исторически план ХХ век създава усещане за някакъв радикален философски и научен обрат, „нова ера в метафизиката“: преход от детерминизъм към индетерминизъм. Все по-често доста разнородни идеи и понятия като хаос, теория на вероятностите, нестабилност, квантова механика, относителност, ентропия, сложност, стохастика започват да се превръщат във всеобщи и произволни метафори, образуват некоректни синонимни редове, неправилни и странни употреби, но пък така създават усещания за познавателна революция. Симптоматично е, че по-голяма част от тях гравитират и се сродяват със „случайността“ – всъщност една доста традиционна, проигравана идея; дори антична. Ала въпреки античността й сега има усещане, че нещо действително се е променило със случайното, че има нещо ново и обнадеждаващо. Атаките срещу детерминизма идват от най-различни посоки, при това непрестанно. От друга страна – изненадващо – детерминизмът всъщност не е изгубен и за това има сериозни научни и философски основания.

Сега цялата студия може да бъде прочетена или смъкната като pdf-файл, а това е пълната й библиографска справка:

Видински, Васил (2014) – „Три съвременни понятия за случайност“; История на случайността: от Тома от Аквино до Сол Крипке, редактор Александър Кънев; София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, с. 146-195

Критическият подход и Ернст Мах

Изразът „критически подход“ може да се разбира по множество начини, но в един от случаите се наблюдава следното: чрез критиката можем да илюстрираме емпиричния произход на идеите си и едновременно с това да освободим себе си за създаване на нови и по-мощни понятия. Дали всички идеи имат еднозначно емпиричен произход е съвсем друг казус и не се отнася до методологическия проблем, който искам да илюстрирам и който можем да назовем емпирическа диалектическа редукция. Споменаването на Дейвид Хюм в случая е очаквано, но появата на Ернст Мах е далеч по-съществена – вж. критиката му към експеримента с въртящото се ведро на Нютон, която впоследствие става известна, благодарение на Алберт Айнщайн, като принципът на Мах.

„Защо е необходимо да сваляме от олимпийските върхове на Платон основните идеи на мисълта в естествената наука и да се опитваме да разкрием техния земен произход? Отговор: за да освободим тези идеи от наложеното върху тях табу и по такъв начин да постигнем по-голяма свобода при създаването на идеите и понятията. Безсмъртният принос на Д. Хюм и Е. Мах се състои в това, че те преди всички други създадоха този критически подход.“ – Айнщайн 2005, 145; добавен курсив.

Айнщайн, Алберт (2005)Специална и обща теория на относителността. Популярно изложение, превод Михаил Бушев [по Relativity: The Special and The General Theory. A Popular Exposition]; София: Прометей, 176 с.