философия

Кратък откъс от статията „Недоверие в човечеството: парадоксът на практическия разум“, публикувана миналата година в Български философски преглед.

[…]

§ 6. Творчество и свидетели. Що се отнася до реалното и действителното (а не до идеала), то не само че не можем да имаме доверие на човечеството – както се вижда едновременно и от зловещите събития в човешката история, и от уредбите на човешката култура (често форми на превенция, контрол, застраховка или наказание), – но освен това липсата на доверие е в основата на моралното творчество. И това е валидно включително за двата забележителни по своята мощ императива: на Кант и на Адорно. Защото те – въпреки провала ни – продължават да действат като валидни и неосъществени закони, а това ще е изключително важно и за бъдещето ни. Тези императиви трябва да бъдат запазени и удържани. Разбира се, ние днес отново отхвърлихме идеята за човечество в Ивицата Газа, а оттам и глобално – „Всички хора се раждат свободни и равни по достойнство и права. Те са надарени с разум и съвест и следва да се отнасят помежду си в дух на братство“ (Всеобщата декларация за правата на човека, 1948). Дори и да приемем сега отново – присърце и почти разкаяни – идеята за човечество, то това не може да върне времето назад, нито да въздаде справедливост в бъдеще. При такива унищожителни мащаби това е практически неосъществимо – точно както не се случва в Германия след Втората световна война или както не се случва след разкритието за концлагерите в Източния блок. Тогава?
Да, може да няма достатъчна справедливост, но поне все още има свидетели. Парадоксално, но това наистина минимално условие – да има очевидци, които да разказват, е едно от най-важните неща, върху които се гради фикционалността на морала (и проблемът за очевидността) – възможността да се удържи паметта, възможността да се преразкаже, възможността да се признае, възможността да се преиначи или излъже. Така в рамките на минималния утопичен и нормативен хоризонт, в който се помещават всички идеални повели, действителното ще разчита за своето емпирично разгръщане най-вече на очевидците и техния разказ. Ако сега за последно припомним, че недоверието в човечеството е конститутивно, то в съчетание с важността на свидетелстването и очевидците бихме могли да формулираме парадокса на практическия разум: не може да му се има доверие, но той е най-важният свидетел.

Библиографска справка: Видински, Васил (2025) – Недоверие в човечеството: парадоксът на практическия разум; – Български философски преглед; брой 15, стр. 25–31.

Обща таблична информация за всички мои академични публикации, конференции, журита, проекти.

„Що се отнася до поучението какъв трябва да бъде светът, към казаното по-горе може да се добави, че с оглед на това философията винаги идва твърде късно. Като мисълта за света тя се появява едва след като действителността се е формирала и е завършила себе си. Това, на което ни учи понятието, необходимо го показва и историята, а именно, че само в състоянието на зрелост на действителността идеалното се явява заедно с реалното и изгражда за себе си във формата на интелектуално царство същия свят, схванат в неговата субстанция. Когато философията започне да рисува със своята сива боя върху сивото, тогава някоя форма на живота е остаряла, но със сиво върху сивото тя не може да бъде подмладена, а само позната; совата на Минерва започва своя полет едва с настъпващия мрак.“ (62 с.)

Хегел, Георг (2000) – Философия на правото; преводачи Иван Стефанов и Димитър Денков; София: ГАЛ-ИКО, 426 с.

„Разказва се, че когато в шафраново червената дъбова гора все още ненаказаният, но вече починал Сизиф, разхождал своя свободен дух – който скоро преди това бил избягал с хитрост от подземното царство, – то те срещнали сина си Одисей до един благун. Имало голяма есенна тъга по между им, макар че Одисей не знаел кой стои пред него. Сизиф видял в очите на своето дете как цяла нощ една тежка, каменна Луна била търкаляна нагоре от огромни, чугунени и величествени ръце, но после неизбежно падала стремглаво от другата страна на небето. И тъгата се удвоила. Сизиф искал да помогне на Одисей и да го предпази от тази нерадостна съдба. Предложил му варена горска билка с малина, която да го защити от лунната прокоба. Одисей отказал дара на странника и рекъл: „Способността за съдене е като сезоните – тя започва да залинява точно тогава, когато човек е в силата си; и започва да се възмогва, когато е на дъното. Но това, което прекъсва съденето, думите и наранява сезоните, е смъртта на човека.“ Сизиф отвърнал: „Аз превъзмогнах смъртта и се завърнах. Не отхвърляй моя дар. Преди време Лаерт, твоят баща, не го отхвърли и стана щастлив.“ Един голям маслинов присмехулник бе кацнал на близкия вергилиев дъб и не обръщаше внимание на срещата. През лъчисто оранжевите листа на дърветата преминаваше тънка светлина в охра, която на свой ред се срещаше с ярката жълта шума по земята. Лъчите бяха навсякъде и всеки момент очаквахме да пристигне вятърът.“

Видински, Васил (2022) – Разнообразие II; – Битие и присъствие. Сборник в памет на доцент д-р Стоян Асенов, редактор Веселин Дафов и Пламен Макариев; София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, стр. 311–323.

Реших, че е крайно време да събера на едно място информацията за всички мои научни публикации, забелязаните цитирания, докладите на конференци и финансираните проекти, в които съм участвал или съм ръководил. Засега най-удобно ми се струва да ползвам Гугъл Драйв, тъй като обновяването става мигновено.

Ето линк към таблицата, която своевременно ще актуализирам.

В рамките на основния сайт обнових съответно архива за публикации и конференции, както и раздел проекти, така че една и съща информация се появява автоматично на различни места.
Обнових най-сетне и основния раздел публикации:
– добавих множество линкове към самите текстове в PDF-формат;
– сканирах някои по-стари и недостъпни статии;
– добавих връзки към отзиви и рецензии за книгите.

Всъщност тази година сайтът ми става на 20 години и е добре още доста неща да се подобрят.

В разговора участваха Димитър Денков, Стилиян Йотов и Александър Кънев. Благодаря на всички, които отделиха време, за да дойдат; и по-специално за подкрепата, коментарите, възраженията и оценките.

Допълнителна информация за събитието и книгата.
Съдържанието на книгата.

На 23 ноември 2017 г., четвъртък, 18:30 часа в Нова конферентна зала (СУ, Ректорат) ще бъде премиерата на „Случайности. Историческа типология“. В книгата се изследва идеята за случайността през нейното историческо и концептуално развитие и са отделени пет основни и типични понятия. Анализът тръгва от класическите примери – Платон, Аристотел, Кант и Хегел – и стига до съвременния контекст на случайността, който е представен през теорията на вероятностите и теорията на сложността. Някои от изведените понятия са формализирани и имат по-логически, математически или пък информационен характер, а други са по-скоро физически или субектни, но всички те са представени в една обща историческа типология. В нея се включва и парадигмата срещу случайността, която има теоретична, културна и дори органична природа.

На премиерата ще говорят проф. Димитър Денков, проф. Стилиян Йотов и проф. Александър Кънев. Благодаря на Университетско издателство и на Културния център на СУ „Св. Климент Охридски“ за оказаното съдействие.

Прекрасната картина, която е използвана за корицата, е „organic parts in warm environment“ от Съдбина Видинска. Тя е автор и на плаката.

Няколко допълнителни връзки:
– Рецензентите на научното жури по хабилитацията от преди половин година;
– Рецензия за книгата от Стилиян Йотов в „Литературен вестник“ (18 октомври 2017 г.);
– Първи подстъпи към проблема около случайността в студията, която публикувах през 2014 г. – „Три съвременни понятия за случайност“.

Благодаря за всички критични бележки, за сериозното отношение и предложенията за качествени подобрения още по време на писането, както и при изнасянето на доклади на различни конференции.

Началото на ХVІІ век е историческият период, в който възниква съвременната математизирана физика – една от най-радикалните промени в Западната култура.

Вие може би мислите, че философията е книга, която принадлежи на въображението на един човек, подобно на „Илиада“ или „Безумният Роланд“ — книги, по отношение на които най-малко значение има въпросът, вярно ли е това, което е написано в тях. Не, синьор Сарси, работата не стои така. Фи­лософията е написана в тази величествена книга, която постоянно лежи отво­рена пред нашите очи (имам предвид природата), но която е невъзможно да се разбере, ако не научим предварително нейния език и ако не познаваме буквите, с които тя е написана. А нейният език е език на математиката и нейните фи­гури са триъгълници, окръжности и други геометрически фигури, без помощта на които е невъзможно да се разбере в нея по човешки даже и една дума; без тях ние можем само напразно да бродим в тъмен лабиринт.

Цитатът е от произведението Il Saggiatore, nel quale con bilancia squisita e giusta si ponderano le cose contenute nella Libra (1623) (думата „saggiatore“ може да се преведе и като „точна везна“, и като „изпитател“). Съчинението е отговор на Орацио Граси (1583-1654) и неговата книга Libra astronomica ac philosophica qua Galilaei Galilaei opiniones de cometis a Mario Guicucio in Florentina Academia expositae, atque in lucem nuper editae, examinantur a Lothario Sarsio Sigensano (1619), публикувана, както си личи и от заглавието, под псевдонима Лотарио Сарси и насочена директно срещу Галилей. Играта на думи ясно противопоставя Галилеевата точна везна (Saggiatore) срещу обикновената везна (Libra) на Граси-Сарси.

Книгата на Галилей не е превеждана на български език, но този изключително известен откъс, превърнал се в един от символите на съвременната наука, е поместен в бележките към първия том от избраните произведения на Галилей.

Галилей, Галилео (1984) – Избрани произведения – Звездно съобщение, Диалог за двете главни системи на света – Птолемеевата и Коперниковата, в 2 тома, том І, превод Симеон Тодоров; София: Наука и изкуство, 559 с.