Блог Видински

„Въздухът е проточно тяло, влажно, прозирно, пръгаво, връвовато и тяжко.“ – Богоров (1851)

„…тука ако и да ся не види нищо, все пак трябува да има нящо.“ – Груев (1870)

„Аз века знаех, че то [небето] не е ни шапка, ни връшник, ни захлупак, а някак си прилича на мехур, в когото вътре са търкаля земята, като грехово зърно, или на човал, в когото земята е вътре, като зелка, и намира са тя на средата.“ – Иванов (1872)

Студията „Небето в българската книжнина през ХІХ век. Атмосферата, въздушните явления и светилата в речниците, научната книжнина и ранното стихотворство“ (99 стр.) беше доста разширена курсова работа, написана докато бях студент в ІІІ-ІV курс специалност „Българска филология“, т.е. завършена е окончателно в края на 2000 година. Тогава курсът на обучение бе 5-годишен и това проучване беше добра предварителна подготовка за бъдещата ми дипломната работа, която беше върху съвсем различна тема и със съвсем различен, по-теоретичен подход – Функцията на редактора и редактирането (към катедра „Теория на литературата“).
Изследването върху „небето“ бе проведено благодарение на двугодишна изследователска стипендия (1998-2000) към „Отворено общество“, предназначена за студенти от хуманитарните науки. Благодарен съм на Ани Илков и Димитър Камбуров, които оказаха морална подкрепа от началото до края на работата ми. Няколко години след това кратък откъс (9 стр.) бе публикуван в сборника Как с думи се правят светове, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2005 г.

Въпреки че като всеки студентски текст и този съдържа множество неточности, слабости и излишна смелост, реших, че ще го пусна онлайн – 15 години по-късно – без никакви смислови, редакторски или коректорски поправки. На моменти текстът прилича на някаква разгърната „речникова статия“, но като минимум той може да бъде полезен поне с някои от цитираните вътре откъси или с библиографската си справка, тъй като на български няма изследвания върху този проблем.

Видински, Васил (2000) – Небето в българската книжнина през ХІХ век. Атмосферата, въздушните явления и светилата в речниците, научната книжнина и ранното стихотворство; url = http://www.vidinsky.com/c/nebeto.pdf, 99 стр.

Трите понятия, за които става дума, са:
– случайността като алтернатива (контингентност, contingency);
– случайността като процес (шанс, chance);
– случайността като обект (произволност, randomness).

Те са разгледани – исторически и типологично – в студията „Три съвременни понятия за случайност“, която бе публикувана миналата година в сборника История на случайността: от Тома от Аквино до Сол Крипке с редактор Александър Кънев (ето и рецензия от Богдана Паскалева за самия сборник). В момента продължавам да работя върху същата тема. Едно от основанията за този продължителен интерес към случайното е формулирано в началото на студията:

„Интуитивен контекст: В исторически план ХХ век създава усещане за някакъв радикален философски и научен обрат, „нова ера в метафизиката“: преход от детерминизъм към индетерминизъм. Все по-често доста разнородни идеи и понятия като хаос, теория на вероятностите, нестабилност, квантова механика, относителност, ентропия, сложност, стохастика започват да се превръщат във всеобщи и произволни метафори, образуват некоректни синонимни редове, неправилни и странни употреби, но пък така създават усещания за познавателна революция. Симптоматично е, че по-голяма част от тях гравитират и се сродяват със „случайността“ – всъщност една доста традиционна, проигравана идея; дори антична. Ала въпреки античността й сега има усещане, че нещо действително се е променило със случайното, че има нещо ново и обнадеждаващо. Атаките срещу детерминизма идват от най-различни посоки, при това непрестанно. От друга страна – изненадващо – детерминизмът всъщност не е изгубен и за това има сериозни научни и философски основания.“

Сега цялата студия може да бъде прочетена или смъкната като pdf-файл, а това е пълната й библиографска справка:

Видински, Васил (2014) – „Три съвременни понятия за случайност“; История на случайността: от Тома от Аквино до Сол Крипке, редактор Александър Кънев; София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, с. 146-195

Изразът „критически подход“ може да се разбира по множество начини, но в един от случаите се наблюдава следното: чрез критиката можем да илюстрираме емпиричния произход на идеите си и едновременно с това да освободим себе си за създаване на нови и по-мощни понятия. Дали всички идеи имат еднозначно емпиричен произход е съвсем друг казус и не се отнася до методологическия проблем, който искам да илюстрирам и който можем да назовем емпирическа диалектическа редукция. Споменаването на Дейвид Хюм в случая е очаквано, но появата на Ернст Мах е далеч по-съществена – вж. критиката му към експеримента с въртящото се ведро на Нютон, която впоследствие става известна, благодарение на Алберт Айнщайн, като принципът на Мах.

„Защо е необходимо да сваляме от олимпийските върхове на Платон основните идеи на мисълта в естествената наука и да се опитваме да разкрием техния земен произход? Отговор: за да освободим тези идеи от наложеното върху тях табу и по такъв начин да постигнем по-голяма свобода при създаването на идеите и понятията. Безсмъртният принос на Д. Хюм и Е. Мах се състои в това, че те преди всички други създадоха този критически подход.“ – Айнщайн 2005, 145; добавен курсив.

Айнщайн, Алберт (2005) – Специална и обща теория на относителността. Популярно изложение, превод Михаил Бушев [по Relativity: The Special and The General Theory. A Popular Exposition]; София: Прометей, 176 с.

Търсейки информация за едно от петте понятия за случайност, върху които работя в момента (контингентност, акциденталност, съвпадение, шанс, произволност), попаднах отново на този относително известен, фриволен и обективно-идеалистичен откъс от Пърс, където – особено към края – се наблюдават леки драматични нотки. Любопитното е, че те съвпадат с част от постхуманистичните прогнози и надежди днес:

„It would suppose that in the beginning, – infinitely remote, – there was a chaos of unpersonalised feeling, which being without connection or regularity would properly be without existence. This feeling, sporting here and there in pure arbitrariness, would have started the germ of a generalising tendency. Its other sportings would be evanescent, but this would have a growing virtue. Thus, the tendency to habit would be started; and from this with the other principles of evolution all the regularities of the universe would be evolved. At any time, however, an element of pure chance survives and will remain until the world becomes an absolutely perfect, rational, and symmetrical system, in which mind is at last crystallised in the infinitely-distant future.“ (Peirce 1891, 176).

Peirce, Charles S. (1891) – The Architecture of Theories; – The Monist, том 1, номер 2, януари 1891, с. 161-176, doi:10.5840/monist18911211

В интернет не може да бъде открит на български този известен откъс за природната интелигентност от Критика на чистия разум, А 132-134 | В 172-174, със съответната бележка под линия за тъпотата и secunda Petri.
Цитирано по Кант 1967, 222-223 с. и Кант 2013, 203 с.; вж. оригинала от 1781.

.

Увод
Върху трансценденталната способност за съждение изобщо

Ако разсъдъкът изобщо се определи като способността за правила, способността за съждение е тогава способността да се подвежда под правила, т.е. да се различава дали нещо е подчинено на дадено правило (casus datae legis) или не. Общата логика не съдържа и не може да съдържа никакви предписания за способността за съждение.

[ … ]

…и така се оказва, че разсъдъкът наистина е способен да бъде поучаван и подготвян чрез правила, но че способността за съждение е особен талант, който съвсем не може да се преподава, а може само да се упражнява. Затова тази способност е и специфичното на така наречената природна интелигентност, чиято липса не може да се замени с никаква школа; защото, при все че школата може да предложи и, така да се каже, да присади на някой ограничен разсъдък правила, заети от чуждо познание, все пак способността да се полз[у]ва правилно от тях трябва да принадлежи на самия ученик, и никое правило, което би могло да му се предпише с такава цел, при липса на такава естествена заложба не е сигурно от злоупотреба*. Затова някой лекар, съдия или политик може да има в главата си много хубави патологически, юридически или политически правила, така че да може да стане сам добре подготвен учител, и все пак при приложението им лесно да изпада в грешки, или защото му липсва естествена способност за съждение (ако и да не му липсва разсъдък), и той наистина може да разбере общото in abstracto, но не може да различи дали под него попада някой случай in concreto, или и затова, че не е достатъчно подготвен за това съждение чрез примери и действителна практика. Единствената и голяма полза от примерите е, че изострят способността за съждение.

[ … ]

Така примерите са патериците на способността за съждение, от които онзи, комуто липсва естественият талант за нея, никога не може да се лиши.

–––
* Липсата на способност за съждение е собствено това, което се нарича глупост, и на такъв недостатък съвсем не може да се помогне. Тъп или ограничен ум, на който не липсва друго освен съответната степен разсъдък и точност в разсъдъчните понятия, може да стигне с обучение дори до ученост. Тъй като обаче в такъв случай обикновено липсва съждението (secunda Petri), не е нищо необикновено да се срещат много учени хора, които при употребата на науката си често показват този непоправим недостатък.

.

Библиография:
Кант, Имануел (1967) – Критика на чистия разум, превод Цеко Торбов; София: Издателство на БАН, 844 с.
Кант, Имануел (2013) – Критика на чистия разум, превод Цеко Торбов, ІІІ допълнено изд.; София: Академично издателство „Проф. Марин Дринов“, 736 с.

За първи и последен път.

Запомнящо се.

През 2011 година „Културният център на Софийския университет“ организира първата от поредицата интердисциплинарни конференции в Априлци. Темата беше „Модели за мислене на бъдещето„.
След известно забавяне докладите излязоха в сп. Пирон, бр. 7 (премиера: 29 януари 2014). Текстът, който изпратих, е със заглавие „Исторически модел на остаряването“ и както всички останали публикувани статии е на свободен достъп. Ето кратко резюме:

***

Любопитно е, че в история на философията засега сякаш няма систематично разглеждане на остаряването в нито един от четирите му аспекта: термодинамичен, еволюционен, трансцендентален, исторически.

В случая – след общо теоретично въведение – се разглежда стареенето като исторически, културен феномен: природата не познава старостта преди културата. Направена е аналогия с класическите еволюционни изследвания върху старостта в биологията (най-вече Медауар и Уилямс). Остаряването като културен феномен се дефинира като „устойчиво забавяне (трансформиране) на разминаването между идеи и понятия“. Представени са три насоки за анализ:

1. Общ преглед: прилики и разлики между биологично и културно стареене. Наличието и разпознаването на предродители като историческа категория;
2. Приложение: деконструиране на шлагерната „критическа позиция срещу презентизма“ през модела на остаряването и представяне на инверсната симетрия на тези две интерпретации;
3. Последствия: разглеждане на остаряването като мека метаморфоза и описание на преките изводи от това твърдение. В края са представени и няколко методологически проблема.

Изложението си поставя за цел да демонстрира, че историята и футурологията са немислими без понятието за остаряване. Изложението завършва с основната рамка (контекст), от който тръгва анализът: ако бъдещето е непознаваемо, то човек е дългосрочно безотговорен.

Ключови думи: остаряване, разминаване между идеи и понятия, презентизъм, метаморфози, история, предродители, инверсна симетрия

***

ПП
Изследването върху тази тема е продължение на предишни занимания и статии.