Критическият подход и Ернст Мах

Изразът „критически подход“ може да се разбира по множество начини, но в един от случаите се наблюдава следното: чрез критиката можем да илюстрираме емпиричния произход на идеите си и едновременно с това да освободим себе си за създаване на нови и по-мощни понятия. Дали всички идеи имат еднозначно емпиричен произход е съвсем друг казус и не се отнася до методологическия проблем, който искам да илюстрирам и който можем да назовем емпирическа диалектическа редукция. Споменаването на Дейвид Хюм в случая е очаквано, но появата на Ернст Мах е далеч по-съществена – вж. критиката му към експеримента с въртящото се ведро на Нютон, която впоследствие става известна, благодарение на Алберт Айнщайн, като принципът на Мах.

„Защо е необходимо да сваляме от олимпийските върхове на Платон основните идеи на мисълта в естествената наука и да се опитваме да разкрием техния земен произход? Отговор: за да освободим тези идеи от наложеното върху тях табу и по такъв начин да постигнем по-голяма свобода при създаването на идеите и понятията. Безсмъртният принос на Д. Хюм и Е. Мах се състои в това, че те преди всички други създадоха този критически подход.“ – Айнщайн 2005, 145; добавен курсив.

Айнщайн, Алберт (2005)Специална и обща теория на относителността. Популярно изложение, превод Михаил Бушев [по Relativity: The Special and The General Theory. A Popular Exposition]; София: Прометей, 176 с.

Случайността и космогоничните философски спекулации на Ч. Пърс

Търсейки информация за едно от петте понятия за случайност, върху които работя в момента (контингентност, акциденталност, съвпадение, шанс, произволност), попаднах отново на този относително известен, фриволен и обективно-идеалистичен откъс от Пърс, където – особено към края – се наблюдават леки драматични нотки. Любопитното е, че те съвпадат с част от постхуманистичните прогнози и надежди днес:

„It would suppose that in the beginning, – infinitely remote, – there was a chaos of unpersonalised feeling, which being without connection or regularity would properly be without existence. This feeling, sporting here and there in pure arbitrariness, would have started the germ of a generalising tendency. Its other sportings would be evanescent, but this would have a growing virtue. Thus, the tendency to habit would be started; and from this with the other principles of evolution all the regularities of the universe would be evolved. At any time, however, an element of pure chance survives and will remain until the world becomes an absolutely perfect, rational, and symmetrical system, in which mind is at last crystallised in the infinitely-distant future.“ (Peirce 1891, 176).

Peirce, Charles S. (1891) – The Architecture of Theories; – The Monist, том 1, номер 2, януари 1891, с. 161-176, doi:10.5840/monist18911211

Критика на чистата глупост – Имануел Кант

В интернет не може да бъде открит на български този известен откъс за природната интелигентност от Критика на чистия разум, А 132-134 | В 172-174, със съответната бележка под линия за тъпотата и secunda Petri.
Цитирано по Кант 1967, 222-223 с. и Кант 2013, 203 с.; вж. оригинала от 1781.

.

Увод
Върху трансценденталната способност за съждение изобщо

Ако разсъдъкът изобщо се определи като способността за правила, способността за съждение е тогава способността да се подвежда под правила, т.е. да се различава дали нещо е подчинено на дадено правило (casus datae legis) или не. Общата логика не съдържа и не може да съдържа никакви предписания за способността за съждение.

[ … ]

…и така се оказва, че разсъдъкът наистина е способен да бъде поучаван и подготвян чрез правила, но че способността за съждение е особен талант, който съвсем не може да се преподава, а може само да се упражнява. Затова тази способност е и специфичното на така наречената природна интелигентност, чиято липса не може да се замени с никаква школа; защото, при все че школата може да предложи и, така да се каже, да присади на някой ограничен разсъдък правила, заети от чуждо познание, все пак способността да се полз[у]ва правилно от тях трябва да принадлежи на самия ученик, и никое правило, което би могло да му се предпише с такава цел, при липса на такава естествена заложба не е сигурно от злоупотреба*. Затова някой лекар, съдия или политик може да има в главата си много хубави патологически, юридически или политически правила, така че да може да стане сам добре подготвен учител, и все пак при приложението им лесно да изпада в грешки, или защото му липсва естествена способност за съждение (ако и да не му липсва разсъдък), и той наистина може да разбере общото in abstracto, но не може да различи дали под него попада някой случай in concreto, или и затова, че не е достатъчно подготвен за това съждение чрез примери и действителна практика. Единствената и голяма полза от примерите е, че изострят способността за съждение.

[ … ]

Така примерите са патериците на способността за съждение, от които онзи, комуто липсва естественият талант за нея, никога не може да се лиши.

–––
* Липсата на способност за съждение е собствено това, което се нарича глупост, и на такъв недостатък съвсем не може да се помогне. Тъп или ограничен ум, на който не липсва друго освен съответната степен разсъдък и точност в разсъдъчните понятия, може да стигне с обучение дори до ученост. Тъй като обаче в такъв случай обикновено липсва съждението (secunda Petri), не е нищо необикновено да се срещат много учени хора, които при употребата на науката си често показват този непоправим недостатък.

.

Библиография:
Кант, Имануел (1967) – Критика на чистия разум, превод Цеко Торбов; София: Издателство на БАН, 844 с.
Кант, Имануел (2013) – Критика на чистия разум, превод Цеко Торбов, ІІІ допълнено изд.; София: Академично издателство „Проф. Марин Дринов“, 736 с.

Статия: Исторически модел на остаряването

През 2011 година „Културният център на Софийския университет“ организира първата от поредицата интердисциплинарни конференции в Априлци. Темата беше „Модели за мислене на бъдещето„.
След известно забавяне докладите излязоха в сп. Пирон, бр. 7 (премиера: 29 януари 2014). Текстът, който изпратих, е със заглавие „Исторически модел на остаряването“ и както всички останали публикувани статии е на свободен достъп. Ето кратко резюме:

***

Любопитно е, че в история на философията засега сякаш няма систематично разглеждане на остаряването в нито един от четирите му аспекта: термодинамичен, еволюционен, трансцендентален, исторически.

В случая – след общо теоретично въведение – се разглежда стареенето като исторически, културен феномен: природата не познава старостта преди културата. Направена е аналогия с класическите еволюционни изследвания върху старостта в биологията (най-вече Медауар и Уилямс). Остаряването като културен феномен се дефинира като „устойчиво забавяне (трансформиране) на разминаването между идеи и понятия“. Представени са три насоки за анализ:

1. Общ преглед: прилики и разлики между биологично и културно стареене. Наличието и разпознаването на предродители като историческа категория;
2. Приложение: деконструиране на шлагерната „критическа позиция срещу презентизма“ през модела на остаряването и представяне на инверсната симетрия на тези две интерпретации;
3. Последствия: разглеждане на остаряването като мека метаморфоза и описание на преките изводи от това твърдение. В края са представени и няколко методологически проблема.

Изложението си поставя за цел да демонстрира, че историята и футурологията са немислими без понятието за остаряване. Изложението завършва с основната рамка (контекст), от който тръгва анализът: ако бъдещето е непознаваемо, то човек е дългосрочно безотговорен.

Ключови думи: остаряване, разминаване между идеи и понятия, презентизъм, метаморфози, история, предродители, инверсна симетрия

***

ПП
Изследването върху тази тема е продължение на предишни занимания и статии.

Философията на ХVІІ-ХVІІІ век и съвременната култура

Магистърският курс Философията на ХVІІ-ХVІІІ век и съвременната култура (започнал през 2010-2011) има за цел да представи историко-концептуално осмисляне на шест основни идеи, чиито понятийни трансформации (между ХVІІ век и съвременността) оформят важна историкофилософска фабула. През това лято той беше разработен и като дистанционен курс в рамките на схема „Развитие на електронни форми на дистанционно обучение в системата на висшето образование“ (BG051PO001-4.3.04) и конкретно проекта „Усъвършенстване и развитие на вътрешната система за електронна форма на дистанционно обучение във Философски факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски““ (BG051РО001-4.3.04-002).

Първи модул (онтологически)
Разглеждат се последователно Аз, Свят и Бог през две понятизации. Първата понятизация (нечетните лекции) е аналитично представяне на твърдения от философския корпус през ХVІІ-ХVІІІ век. Втората понятизация (четните лекции) е синтетично представяне на съвременни културни проблеми и теми.
1. Идеята за „Аз“ е понятизирана чрез „живото“ (Лекция 1). А на „живото“ е съпоставено „остаряването“ (Лекция 2).
2. Идеята за „Свят“ е понятизирана чрез „законите на природата“ (Лекция 3). А на „законите на природата“ са съпоставени съвременните „статистически модели“ (Лекция 4).
3. Идеята за „Бог“ е понятизирана чрез „метафизическото разбиране за онтология“ (Лекция 5). А на „метафизическото разбиране за онтология“ е съпоставено „алтерфизиологичното разбиране за онтология“ (или с други думи – популярната тема за извънземните) (Лекция 6).

Втори модул (гносеологически)
Разглеждат се последователно Мисъл, Слово и Дело през две понятизации. Първата понятизация (нечетните лекции) е аналитично представяне на твърдения от философския корпус през ХVІІ-ХVІІІ век. Втората понятизация (четните лекции) е синтетично представяне на съвременни културни проблеми и теми.
1. Идеята за „Мисъл“ е понятизирана чрез „метод“ (Лекция 7). А на „метода“ е съпоставен „изкуствения интелект“ (Лекция 8).
2. Идеята за „Слово“ е понятизирана чрез „всеобщия език“ (Лекция 9). А на „всеобщия език“ са съпоставени съвременните проблеми на „масовата култура“ (Лекция 10).
3. Идеята за „Дело“ е понятизирана чрез „практическия разум“ и неговата целокупност (Лекция 11). А на „практическия разум“ и неговото философско разбиране е съпоставено радикалното течение в изкуството „дада“ (Лекция 12).

Лекциите се съпътстват от семинарни дискусии. В края на всеки от двата модула се провежда извънреден методологически семинар, в който се разглеждат и анализират методи, приложими към и изведени през всяка една от шестте основни идеи.
Курсът е част от магистърската програма „История на философията“.

Тишина (1983) – Васил Найденов; Росица Кирилова


Музика: Димитър Ковачев; Текст: Георги Начев

Коментар
Първото изпълнение е на Васил Найденов от 1983 г. (не успях да разбера дали е имало и клип; не намирам и видео преди 1989). Необичайното е, че веднага след това – пак 1983 – Росица Кирилова дебютира със същата песен и тъкмо с това изпълнение печели януарската награда към конкурса „Мелодия на годината ’84“ (видео). А с „Любов завинаги“ печели и годишната награда.
Думите при Васил Найденов и при Росица Кирилова се различават. Любопитно е дали промените са направени само от Г. Начев или са плод и на самите изпълнители. Разбира се, изпълненията и аранжиментът са много различни и в някакъв смисъл ясно съответстват на променения текст. Освен това песента на Васил Найденов е и по-кратка с около 20 секунди (2:48 спрямо 3:10).
Най-накрая, 25 години по-късно, Росица Кирилова и Васил Найденов изпълняват песента заедно като съчетават текстовете в различен аранжимент (ето само аудио). Между другото днес и двамата правят леки промени в самостоятелните си изпълнения спрямо записаното през 80-те; особено отчетлива е промяната в интонацията и настроението.

Навсякъде в интернет текстът от двамата изпълнители е с дребни или по-големи повтарящи се грешки: променени са думи, предлози, членуване, има изменения на глаголното време, както и пропуски, добавяния… Затова просто реших да го сваля от самите песни.