философия

Търсейки информация за едно от петте понятия за случайност, върху които работя в момента (контингентност, акциденталност, съвпадение, шанс, произволност), попаднах отново на този относително известен, фриволен и обективно-идеалистичен откъс от Пърс, където – особено към края – се наблюдават леки драматични нотки. Любопитното е, че те съвпадат с част от постхуманистичните прогнози и надежди днес:

„It would suppose that in the beginning, – infinitely remote, – there was a chaos of unpersonalised feeling, which being without connection or regularity would properly be without existence. This feeling, sporting here and there in pure arbitrariness, would have started the germ of a generalising tendency. Its other sportings would be evanescent, but this would have a growing virtue. Thus, the tendency to habit would be started; and from this with the other principles of evolution all the regularities of the universe would be evolved. At any time, however, an element of pure chance survives and will remain until the world becomes an absolutely perfect, rational, and symmetrical system, in which mind is at last crystallised in the infinitely-distant future.“ (Peirce 1891, 176).

Peirce, Charles S. (1891) – The Architecture of Theories; – The Monist, том 1, номер 2, януари 1891, с. 161-176, doi:10.5840/monist18911211

В интернет не може да бъде открит на български този известен откъс за природната интелигентност от Критика на чистия разум, А 132-134 | В 172-174, със съответната бележка под линия за тъпотата и secunda Petri.
Цитирано по Кант 1967, 222-223 с. и Кант 2013, 203 с.; вж. оригинала от 1781.

.

Увод
Върху трансценденталната способност за съждение изобщо

Ако разсъдъкът изобщо се определи като способността за правила, способността за съждение е тогава способността да се подвежда под правила, т.е. да се различава дали нещо е подчинено на дадено правило (casus datae legis) или не. Общата логика не съдържа и не може да съдържа никакви предписания за способността за съждение.

[ … ]

…и така се оказва, че разсъдъкът наистина е способен да бъде поучаван и подготвян чрез правила, но че способността за съждение е особен талант, който съвсем не може да се преподава, а може само да се упражнява. Затова тази способност е и специфичното на така наречената природна интелигентност, чиято липса не може да се замени с никаква школа; защото, при все че школата може да предложи и, така да се каже, да присади на някой ограничен разсъдък правила, заети от чуждо познание, все пак способността да се полз[у]ва правилно от тях трябва да принадлежи на самия ученик, и никое правило, което би могло да му се предпише с такава цел, при липса на такава естествена заложба не е сигурно от злоупотреба*. Затова някой лекар, съдия или политик може да има в главата си много хубави патологически, юридически или политически правила, така че да може да стане сам добре подготвен учител, и все пак при приложението им лесно да изпада в грешки, или защото му липсва естествена способност за съждение (ако и да не му липсва разсъдък), и той наистина може да разбере общото in abstracto, но не може да различи дали под него попада някой случай in concreto, или и затова, че не е достатъчно подготвен за това съждение чрез примери и действителна практика. Единствената и голяма полза от примерите е, че изострят способността за съждение.

[ … ]

Така примерите са патериците на способността за съждение, от които онзи, комуто липсва естественият талант за нея, никога не може да се лиши.

–––
* Липсата на способност за съждение е собствено това, което се нарича глупост, и на такъв недостатък съвсем не може да се помогне. Тъп или ограничен ум, на който не липсва друго освен съответната степен разсъдък и точност в разсъдъчните понятия, може да стигне с обучение дори до ученост. Тъй като обаче в такъв случай обикновено липсва съждението (secunda Petri), не е нищо необикновено да се срещат много учени хора, които при употребата на науката си често показват този непоправим недостатък.

.

Библиография:
Кант, Имануел (1967) – Критика на чистия разум, превод Цеко Торбов; София: Издателство на БАН, 844 с.
Кант, Имануел (2013) – Критика на чистия разум, превод Цеко Торбов, ІІІ допълнено изд.; София: Академично издателство „Проф. Марин Дринов“, 736 с.

За първи и последен път.

Запомнящо се.

През 2011 година „Културният център на Софийския университет“ организира първата от поредицата интердисциплинарни конференции в Априлци. Темата беше „Модели за мислене на бъдещето„.
След известно забавяне докладите излязоха в сп. Пирон, бр. 7 (премиера: 29 януари 2014). Текстът, който изпратих, е със заглавие „Исторически модел на остаряването“ и както всички останали публикувани статии е на свободен достъп. Ето кратко резюме:

***

Любопитно е, че в история на философията засега сякаш няма систематично разглеждане на остаряването в нито един от четирите му аспекта: термодинамичен, еволюционен, трансцендентален, исторически.

В случая – след общо теоретично въведение – се разглежда стареенето като исторически, културен феномен: природата не познава старостта преди културата. Направена е аналогия с класическите еволюционни изследвания върху старостта в биологията (най-вече Медауар и Уилямс). Остаряването като културен феномен се дефинира като „устойчиво забавяне (трансформиране) на разминаването между идеи и понятия“. Представени са три насоки за анализ:

1. Общ преглед: прилики и разлики между биологично и културно стареене. Наличието и разпознаването на предродители като историческа категория;
2. Приложение: деконструиране на шлагерната „критическа позиция срещу презентизма“ през модела на остаряването и представяне на инверсната симетрия на тези две интерпретации;
3. Последствия: разглеждане на остаряването като мека метаморфоза и описание на преките изводи от това твърдение. В края са представени и няколко методологически проблема.

Изложението си поставя за цел да демонстрира, че историята и футурологията са немислими без понятието за остаряване. Изложението завършва с основната рамка (контекст), от който тръгва анализът: ако бъдещето е непознаваемо, то човек е дългосрочно безотговорен.

Ключови думи: остаряване, разминаване между идеи и понятия, презентизъм, метаморфози, история, предродители, инверсна симетрия

***

ПП
Изследването върху тази тема е продължение на предишни занимания и статии.

Магистърският курс Философията на ХVІІ-ХVІІІ век и съвременната култура (започнал през 2010-2011) има за цел да представи историко-концептуално осмисляне на шест основни идеи, чиито понятийни трансформации (между ХVІІ век и съвременността) оформят важна историкофилософска фабула. През това лято той беше разработен и като дистанционен курс в рамките на схема „Развитие на електронни форми на дистанционно обучение в системата на висшето образование“ (BG051PO001-4.3.04) и конкретно проекта „Усъвършенстване и развитие на вътрешната система за електронна форма на дистанционно обучение във Философски факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски““ (BG051РО001-4.3.04-002).

Първи модул (онтологически)
Разглеждат се последователно Аз, Свят и Бог през две понятизации. Първата понятизация (нечетните лекции) е аналитично представяне на твърдения от философския корпус през ХVІІ-ХVІІІ век. Втората понятизация (четните лекции) е синтетично представяне на съвременни културни проблеми и теми.
1. Идеята за „Аз“ е понятизирана чрез „живото“ (Лекция 1). А на „живото“ е съпоставено „остаряването“ (Лекция 2).
2. Идеята за „Свят“ е понятизирана чрез „законите на природата“ (Лекция 3). А на „законите на природата“ са съпоставени съвременните „статистически модели“ (Лекция 4).
3. Идеята за „Бог“ е понятизирана чрез „метафизическото разбиране за онтология“ (Лекция 5). А на „метафизическото разбиране за онтология“ е съпоставено „алтерфизиологичното разбиране за онтология“ (или с други думи – популярната тема за извънземните) (Лекция 6).

Втори модул (гносеологически)
Разглеждат се последователно Мисъл, Слово и Дело през две понятизации. Първата понятизация (нечетните лекции) е аналитично представяне на твърдения от философския корпус през ХVІІ-ХVІІІ век. Втората понятизация (четните лекции) е синтетично представяне на съвременни културни проблеми и теми.
1. Идеята за „Мисъл“ е понятизирана чрез „метод“ (Лекция 7). А на „метода“ е съпоставен „изкуствения интелект“ (Лекция 8).
2. Идеята за „Слово“ е понятизирана чрез „всеобщия език“ (Лекция 9). А на „всеобщия език“ са съпоставени съвременните проблеми на „масовата култура“ (Лекция 10).
3. Идеята за „Дело“ е понятизирана чрез „практическия разум“ и неговата целокупност (Лекция 11). А на „практическия разум“ и неговото философско разбиране е съпоставено радикалното течение в изкуството „дада“ (Лекция 12).

Лекциите се съпътстват от семинарни дискусии. В края на всеки от двата модула се провежда извънреден методологически семинар, в който се разглеждат и анализират методи, приложими към и изведени през всяка една от шестте основни идеи.
Курсът е част от магистърската програма „История на философията“.

През годините сме организирали множество съвместни научно-образователни инициативи във или покрай Софийския университет. Сред тях има обаче три, които са били и по-упорити, и по-стойностни, и по-важни за израстването на техните участници. След необяснимо дълго отлагане реших най-сетне да възстановя сайтовете на два изчезнали вече семинара (Малка носовка и Ъгъл), както и да обновя страницата на единствения действащ в момента (ФС52).

1. Малка носовка беше изцяло студентски семинар върху филологически и хуманитарни проблеми; преподавателите посещаваха сбирките единствено като слушатели (с изключение на доклада през 2001 на Благовест Златанов). Семинарът просъществува между 1998 и 2002. В самото му начало организаторите бяха във втори-трети курс, което обяснява и патоса, и представите ни за бъдещето, и очарованията ни. Темите бяха еклектични, а докладите – не винаги на високо ниво. Любопитно е все пак, че днес всички основни участници на семинара са докторанти или вече са със защитена докторска степен и преподават.

2. Ъгъл беше хуманитарен семинар за художествени текстове и есеистика. Участваха докторанти, студенти и преподаватели. Семинарът просъществува една година – от февруари 2003 до февруари 2004. Беше разделен тематично на два семестъра – в първия всички доклади бяха посветени на творчеството на Томас Ман и Достоевски; във втория семестър всичко беше концентрирано около Чавдар Мутафов. Изследванията, дискусиите и организацията бяха на добро ниво.

3. ФС52 е съкращение от „Философско студио 52“. Това е неформална и дългосрочна инициатива за докторанти, студенти и млади преподаватели към специалност „Философия“ (замислена е в края на 2006, с първа среща през февруари 2007). Сбирките са в два основни жанра: продължителни семинарни цикли върху класически текстове или пък индивидуални изследователски лекции. Строгата научна регулярност понякога се прекъсва от по-продължителни и немотивирани паузи; но тази инициатива е някак по-спокойна и ще продължава с години…

Миналата година, по покана на списание Философски алтернативи, публикувах кратък текст със заглавие „Срещу вътрешната телеология на автопойезиса (остаряването и футуристичните програми)„. Приемам тази статия само като началото на едно по-дълго и внимателно занимание или изследване (преди няколко дена завърших друг текст, който е доста по-систематичен, въвеждащ и обобщаващ – „Исторически модел на остаряването“; надявам се да бъде публикуван още тази година).

Ето няколко думи за предисторията. От известно време (2-3 години) се интересувам от биологичните и еволюционни основания за стареенето при част от живите организми. Интересът ми се появи сякаш случайно, докато водехме един спецкурс с Огнян Касабов в бакалавърската програма – „Организъм vs. механизъм при Кант и Хегел„. В началото ми се стори много изненадващо, че не всички животни остаряват. Дотогава приемах това като универсална биологична характеристика, а се оказа, че универсалността й е под въпрос. Впоследствие тази изненада се съчета с нарастващото учудване, че в историко-философската традиция липсва темата стареене. Присъства доста спорадично само „старостта“; при това в две доста тривиални форми – като форма на мъдрост и като знак на/за смъртта. Самият процес по остаряване, който е фундаментално различен от смъртността на организма, сякаш е оставал нерефлектиран и периферен. За това има и социо-културни, и теоретични обяснения; но сега просто искам да констатирам тази липса. Тези два мотива – неуниверсалната природа на стареенето и липсата на теоретично осмисляне на процеса – са в основата на сегашните ми занимания.

Освен самото изложение, предлагам и кратко резюме на статията от „Философски алтернативи“, която е насочена предимно срещу разбирането на живия организъм като непрекъснато самосъздаване (автопойезис с вътрешна телеология). Текстът е може би прекалено терминологичен за блог, но докато го писах, се съобразявах с аудиторията на списанието.
Резюме: Разсъждението е опит да се преразгледа понятието за вътрешна телеология при организмите, като се представи и въведе ‘остаряването’ във всички сложни автопойетични системи. Хипотезата е, че това, което изглежда като „телеологично единство”, е резултат от множествените взаимодействия на две по-общи системи: ‘граници’ и ‘сили’. Т.е. организмът ще е почти целесъобразен и почти в единство. Така представеният теоретичен модел предвижда появата на неизбежни мутации и метаморфози (чиято алтернатива е остаряването) във всички ‘живи системи’ и ги отделя понятийно от ‘живото’. Следователно остаряването е необходим елемент от всяка футуристична програма. Като цяло разсъжденията са възражение както към Матурана-Варела, така и към Дельоз-Гатари.
Ключови понятия: остаряване, автопойезис, взаимодействие, жива система, живо, сили-и-граници, телеология.
Изложението: „Срещу вътрешната телеология на автопойезиса (остаряването и футуристичните програми)“

ПП
На някои места текстът е повлиян от разговори със и лекции на Орлин Вакарелов, Боян Манчев, Юнуз М. Юнуз и Кръстьо Вакарелов. Това, разбира се, по никакъв начин не означава, че те биха били съгласни с изложеното по-нагоре.