Миналата година, по покана на списание Философски алтернативи, публикувах кратък текст със заглавие „Срещу вътрешната телеология на автопойезиса (остаряването и футуристичните програми)„. Приемам тази статия само като началото на едно по-дълго и внимателно занимание или изследване (преди няколко дена завърших друг текст, който е доста по-систематичен, въвеждащ и обобщаващ – „Исторически модел на остаряването“; надявам се да бъде публикуван още тази година).
Ето няколко думи за предисторията. От известно време (2-3 години) се интересувам от биологичните и еволюционни основания за стареенето при част от живите организми. Интересът ми се появи сякаш случайно, докато водехме един спецкурс с Огнян Касабов в бакалавърската програма – „Организъм vs. механизъм при Кант и Хегел„. В началото ми се стори много изненадващо, че не всички животни остаряват. Дотогава приемах това като универсална биологична характеристика, а се оказа, че универсалността й е под въпрос. Впоследствие тази изненада се съчета с нарастващото учудване, че в историко-философската традиция липсва темата стареене. Присъства доста спорадично само „старостта“; при това в две доста тривиални форми – като форма на мъдрост и като знак на/за смъртта. Самият процес по остаряване, който е фундаментално различен от смъртността на организма, сякаш е оставал нерефлектиран и периферен. За това има и социо-културни, и теоретични обяснения; но сега просто искам да констатирам тази липса. Тези два мотива – неуниверсалната природа на стареенето и липсата на теоретично осмисляне на процеса – са в основата на сегашните ми занимания.
Освен самото изложение, предлагам и кратко резюме на статията от „Философски алтернативи“, която е насочена предимно срещу разбирането на живия организъм като непрекъснато самосъздаване (автопойезис с вътрешна телеология). Текстът е може би прекалено терминологичен за блог, но докато го писах, се съобразявах с аудиторията на списанието.
Резюме: Разсъждението е опит да се преразгледа понятието за вътрешна телеология при организмите, като се представи и въведе ‘остаряването’ във всички сложни автопойетични системи. Хипотезата е, че това, което изглежда като „телеологично единство”, е резултат от множествените взаимодействия на две по-общи системи: ‘граници’ и ‘сили’. Т.е. организмът ще е почти целесъобразен и почти в единство. Така представеният теоретичен модел предвижда появата на неизбежни мутации и метаморфози (чиято алтернатива е остаряването) във всички ‘живи системи’ и ги отделя понятийно от ‘живото’. Следователно остаряването е необходим елемент от всяка футуристична програма. Като цяло разсъжденията са възражение както към Матурана-Варела, така и към Дельоз-Гатари.
Ключови понятия: остаряване, автопойезис, взаимодействие, жива система, живо, сили-и-граници, телеология.
Изложението: „Срещу вътрешната телеология на автопойезиса (остаряването и футуристичните програми)“
ПП
На някои места текстът е повлиян от разговори със и лекции на Орлин Вакарелов, Боян Манчев, Юнуз М. Юнуз и Кръстьо Вакарелов. Това, разбира се, по никакъв начин не означава, че те биха били съгласни с изложеното по-нагоре.