През 2011 година „Културният център на Софийския университет“ организира първата от поредицата интердисциплинарни конференции в Априлци. Темата беше „Модели за мислене на бъдещето„.
След известно забавяне докладите излязоха в сп. Пирон, бр. 7 (премиера: 29 януари 2014). Текстът, който изпратих, е със заглавие „Исторически модел на остаряването“ и както всички останали публикувани статии е на свободен достъп. Ето кратко резюме:
***
Любопитно е, че в история на философията засега сякаш няма систематично разглеждане на остаряването в нито един от четирите му аспекта: термодинамичен, еволюционен, трансцендентален, исторически.
В случая – след общо теоретично въведение – се разглежда стареенето като исторически, културен феномен: природата не познава старостта преди културата. Направена е аналогия с класическите еволюционни изследвания върху старостта в биологията (най-вече Медауар и Уилямс). Остаряването като културен феномен се дефинира като „устойчиво забавяне (трансформиране) на разминаването между идеи и понятия“. Представени са три насоки за анализ:
1. Общ преглед: прилики и разлики между биологично и културно стареене. Наличието и разпознаването на предродители като историческа категория;
2. Приложение: деконструиране на шлагерната „критическа позиция срещу презентизма“ през модела на остаряването и представяне на инверсната симетрия на тези две интерпретации;
3. Последствия: разглеждане на остаряването като мека метаморфоза и описание на преките изводи от това твърдение. В края са представени и няколко методологически проблема.
Изложението си поставя за цел да демонстрира, че историята и футурологията са немислими без понятието за остаряване. Изложението завършва с основната рамка (контекст), от който тръгва анализът: ако бъдещето е непознаваемо, то човек е дългосрочно безотговорен.
Ключови думи: остаряване, разминаване между идеи и понятия, презентизъм, метаморфози, история, предродители, инверсна симетрия
***
ПП
Изследването върху тази тема е продължение на предишни занимания и статии.