разследване

Наскоро открих едни забравени листа от преди почти 30 години. В началото на 1990-те по всякакви възможни сергии и в разни странни помещения се продаваха нелегално записани аудиокасети с музика. Освен това на същите места човек можеше понякога да си купи чуждестранни музикални книги, издания и брошурки, които се препродаваха само в няколко ограничени бройки. И, разбира се, имаше текстове на песни, като поне в началото много от тях бяха сваляни по слух. Реших да сканирам два листа, които си бях закупил през 1992 г. Те са забележителни не толкова с правописните си грешки или пък с обърканите фрази (Кърт Кобейн на места пее действително неясно, вж. по-долу), а заради това, че свалящият текста е опитвал да изгради все пак някакъв конкретен смисъл. И поне част от хората пееха точно така тези песни, с точно това послание (и по купони, и по улицата): „I must get out of here“. Тук не ме интересува идеята за грешка, а точно обратното: изграждането на смисъл, когато това е трудно или невъзможно.

Трябва задължително да се кажат поне три неща. Първо, Nirvana оригинално не включват текстовете на песните си към албума Nevermind, а само някакви откъси. Второ, самият Кобейн пее неясно. [„We can’t play this. I can’t understand what the guy is saying.“ вж. повече тук]. И трето, често самите им текстове са противоречиви или неразбираеми.

Ето и сканираният файл; минах го и през OCR: Nirvana 91 [I-II].

А това е бърза съпоставка на част от „Smells Like Teen Spirit“. Запазих структурата и редовете на закупения текст и за по-лесно сравнение накъсах някъде редовете в оригиналния текст на Nirvana.

„Въздухът е проточно тяло, влажно, прозирно, пръгаво, връвовато и тяжко.“ – Богоров (1851)

„…тука ако и да ся не види нищо, все пак трябува да има нящо.“ – Груев (1870)

„Аз века знаех, че то [небето] не е ни шапка, ни връшник, ни захлупак, а някак си прилича на мехур, в когото вътре са търкаля земята, като грехово зърно, или на човал, в когото земята е вътре, като зелка, и намира са тя на средата.“ – Иванов (1872)

Студията „Небето в българската книжнина през ХІХ век. Атмосферата, въздушните явления и светилата в речниците, научната книжнина и ранното стихотворство“ (99 стр.) беше доста разширена курсова работа, написана докато бях студент в ІІІ-ІV курс специалност „Българска филология“, т.е. завършена е окончателно в края на 2000 година. Тогава курсът на обучение бе 5-годишен и това проучване беше добра предварителна подготовка за бъдещата ми дипломната работа, която беше върху съвсем различна тема и със съвсем различен, по-теоретичен подход – Функцията на редактора и редактирането (към катедра „Теория на литературата“).
Изследването върху „небето“ бе проведено благодарение на двугодишна изследователска стипендия (1998-2000) към „Отворено общество“, предназначена за студенти от хуманитарните науки. Благодарен съм на Ани Илков и Димитър Камбуров, които оказаха морална подкрепа от началото до края на работата ми. Няколко години след това кратък откъс (9 стр.) бе публикуван в сборника Как с думи се правят светове, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2005 г.

Въпреки че като всеки студентски текст и този съдържа множество неточности, слабости и излишна смелост, реших, че ще го пусна онлайн – 15 години по-късно – без никакви смислови, редакторски или коректорски поправки. На моменти текстът прилича на някаква разгърната „речникова статия“, но като минимум той може да бъде полезен поне с някои от цитираните вътре откъси или с библиографската си справка, тъй като на български няма изследвания върху този проблем.

Видински, Васил (2000) – Небето в българската книжнина през ХІХ век. Атмосферата, въздушните явления и светилата в речниците, научната книжнина и ранното стихотворство; url = http://www.vidinsky.com/c/nebeto.pdf, 99 стр.

Музика: Димитър Ковачев; Текст: Георги Начев

Коментар
Първото изпълнение е на Васил Найденов от 1983 г. (не успях да разбера дали е имало и клип; не намирам и видео преди 1989). Необичайното е, че веднага след това – пак 1983 – Росица Кирилова дебютира със същата песен и тъкмо с това изпълнение печели януарската награда към конкурса „Мелодия на годината ’84“ (видео). А с „Любов завинаги“ печели и годишната награда.
Думите при Васил Найденов и при Росица Кирилова се различават. Любопитно е дали промените са направени само от Г. Начев или са плод и на самите изпълнители. Разбира се, изпълненията и аранжиментът са много различни и в някакъв смисъл ясно съответстват на променения текст. Освен това песента на Васил Найденов е и по-кратка с около 20 секунди (2:48 спрямо 3:10).
Най-накрая, 25 години по-късно, Росица Кирилова и Васил Найденов изпълняват песента заедно като съчетават текстовете в различен аранжимент (ето само аудио). Между другото днес и двамата правят леки промени в самостоятелните си изпълнения спрямо записаното през 80-те; особено отчетлива е промяната в интонацията и настроението.

Навсякъде в интернет текстът от двамата изпълнители е с дребни или по-големи повтарящи се грешки: променени са думи, предлози, членуване, има изменения на глаголното време, както и пропуски, добавяния… Затова просто реших да го сваля от самите песни.

През годините сме организирали множество съвместни научно-образователни инициативи във или покрай Софийския университет. Сред тях има обаче три, които са били и по-упорити, и по-стойностни, и по-важни за израстването на техните участници. След необяснимо дълго отлагане реших най-сетне да възстановя сайтовете на два изчезнали вече семинара (Малка носовка и Ъгъл), както и да обновя страницата на единствения действащ в момента (ФС52).

1. Малка носовка беше изцяло студентски семинар върху филологически и хуманитарни проблеми; преподавателите посещаваха сбирките единствено като слушатели (с изключение на доклада през 2001 на Благовест Златанов). Семинарът просъществува между 1998 и 2002. В самото му начало организаторите бяха във втори-трети курс, което обяснява и патоса, и представите ни за бъдещето, и очарованията ни. Темите бяха еклектични, а докладите – не винаги на високо ниво. Любопитно е все пак, че днес всички основни участници на семинара са докторанти или вече са със защитена докторска степен и преподават.

2. Ъгъл беше хуманитарен семинар за художествени текстове и есеистика. Участваха докторанти, студенти и преподаватели. Семинарът просъществува една година – от февруари 2003 до февруари 2004. Беше разделен тематично на два семестъра – в първия всички доклади бяха посветени на творчеството на Томас Ман и Достоевски; във втория семестър всичко беше концентрирано около Чавдар Мутафов. Изследванията, дискусиите и организацията бяха на добро ниво.

3. ФС52 е съкращение от „Философско студио 52“. Това е неформална и дългосрочна инициатива за докторанти, студенти и млади преподаватели към специалност „Философия“ (замислена е в края на 2006, с първа среща през февруари 2007). Сбирките са в два основни жанра: продължителни семинарни цикли върху класически текстове или пък индивидуални изследователски лекции. Строгата научна регулярност понякога се прекъсва от по-продължителни и немотивирани паузи; но тази инициатива е някак по-спокойна и ще продължава с години…

Миналата година, по покана на списание Философски алтернативи, публикувах кратък текст със заглавие „Срещу вътрешната телеология на автопойезиса (остаряването и футуристичните програми)„. Приемам тази статия само като началото на едно по-дълго и внимателно занимание или изследване (преди няколко дена завърших друг текст, който е доста по-систематичен, въвеждащ и обобщаващ – „Исторически модел на остаряването“; надявам се да бъде публикуван още тази година).

Ето няколко думи за предисторията. От известно време (2-3 години) се интересувам от биологичните и еволюционни основания за стареенето при част от живите организми. Интересът ми се появи сякаш случайно, докато водехме един спецкурс с Огнян Касабов в бакалавърската програма – „Организъм vs. механизъм при Кант и Хегел„. В началото ми се стори много изненадващо, че не всички животни остаряват. Дотогава приемах това като универсална биологична характеристика, а се оказа, че универсалността й е под въпрос. Впоследствие тази изненада се съчета с нарастващото учудване, че в историко-философската традиция липсва темата стареене. Присъства доста спорадично само „старостта“; при това в две доста тривиални форми – като форма на мъдрост и като знак на/за смъртта. Самият процес по остаряване, който е фундаментално различен от смъртността на организма, сякаш е оставал нерефлектиран и периферен. За това има и социо-културни, и теоретични обяснения; но сега просто искам да констатирам тази липса. Тези два мотива – неуниверсалната природа на стареенето и липсата на теоретично осмисляне на процеса – са в основата на сегашните ми занимания.

Освен самото изложение, предлагам и кратко резюме на статията от „Философски алтернативи“, която е насочена предимно срещу разбирането на живия организъм като непрекъснато самосъздаване (автопойезис с вътрешна телеология). Текстът е може би прекалено терминологичен за блог, но докато го писах, се съобразявах с аудиторията на списанието.
Резюме: Разсъждението е опит да се преразгледа понятието за вътрешна телеология при организмите, като се представи и въведе ‘остаряването’ във всички сложни автопойетични системи. Хипотезата е, че това, което изглежда като „телеологично единство”, е резултат от множествените взаимодействия на две по-общи системи: ‘граници’ и ‘сили’. Т.е. организмът ще е почти целесъобразен и почти в единство. Така представеният теоретичен модел предвижда появата на неизбежни мутации и метаморфози (чиято алтернатива е остаряването) във всички ‘живи системи’ и ги отделя понятийно от ‘живото’. Следователно остаряването е необходим елемент от всяка футуристична програма. Като цяло разсъжденията са възражение както към Матурана-Варела, така и към Дельоз-Гатари.
Ключови понятия: остаряване, автопойезис, взаимодействие, жива система, живо, сили-и-граници, телеология.
Изложението: „Срещу вътрешната телеология на автопойезиса (остаряването и футуристичните програми)“

ПП
На някои места текстът е повлиян от разговори със и лекции на Орлин Вакарелов, Боян Манчев, Юнуз М. Юнуз и Кръстьо Вакарелов. Това, разбира се, по никакъв начин не означава, че те биха били съгласни с изложеното по-нагоре.

„Точно преди десет години, все още студенти, публикувахме на страниците на в-к “Култура” статията “Университетът: никой не знае защо” (8 декември 2000 г, бр. 48). Сега, толкова години по-късно, се събрахме да помислим заедно върху проблемите, които още тогава формулирахме и решенията, които можем да предоставим днес. Заради различията помежду ни, смятаме, че в крайна сметка този текст стои между жанровете статия и дискусия.
Тогава си позволихме констатация, която, ако се освободи от нервността на изказа и непоследователността в критиката, би могла да звучи така: никой (държава, общество, преподавателска общност, студенти) не е на висотата на ролята си, никой не е легитимен; това не изключваше и не изключва самите нас.
Сега се насочихме към по-важната част – бъдещето.“

Така започва общата статия-дискусия, която произведохме чрез бавен, сложен и интересен процес (и на живо, и онлайн) и която е публикувана днес във в-к „Култура“. Тя, разбира се, е продукт на едно раздразнение от дългосрочните събития у нас. Опитахме да рационализираме това чувство и да го превърнем в разбиране: за университета, за проектността, за науката, за образованието, за държавата, за либерализма и за самите нас (тъй като сме различни по между си)… Вероятно ефектът отново ще е нулев, но смятам, че дори непостижимите неща заслужават съвместни усилия. Благодарим на в-к „Култура“ и за неочакваното доверие преди 10 години (ето тогавашната статия), и за отзивчивостта сега.

Авторите (по азбучен ред): Васил Видински, Галина Георгиева, Дарин Тенев, Еньо Стоянов, Йордан Люцканов, Лидия Динкова, Петя Абрашева, Юнуз М. Юнуз.

Тъй като говоренето за самото говорене е неприятно, след всички по-общи и по-конкретни предложения в статията (вижте ги), бих искал накрая да повторя само последното изречение: „…това обаче е все още текст; по-важно е какво да се прави.“

Каша… Но вече шеста поред. След петте варианта досега на този закон, за които писах подробно, очевидно всичко ще трябва да започне отначало. Конституционният съд установи противоконституционност при 15 от 25-те идентифицирани проблема (отменени са общо 19 текста – членове или параграфи). Въпреки че самият закон не е обявен като цяло за противоконституционен, каквото е второто искане на депутатите, КС заявява (курсивът е мой):

В заключение Конституционният съд констатира, че „Законът за развитието на академичния състав в Република България“ не предлага ясна концепция относно материята, до която той се отнася. Редица негови разпоредби са така формулирани, че създават предпоставки за двусмислено тълкуване и биха създали проблеми в процеса на неговото прилагане. Той съдържа правила, които разгледани във връзка едни с други и като система влизат в противоречие с разпоредбите и принципите на Конституцията.
Народното събрание в съответствие с чл. 22, ал. 4 от „Закона за Конституционен съд“ следва да постанови как да се уредят обществените отношения с оглед обявените за противоконституционни разпоредби на „Закона за развитието на академичния състав в Република България“, в т.ч. разработването и приемането на нова, концептуално завършена, обхватна и единна законодателна уредба на въпросите на образованието и развитието на академичния състав.

Искане и становища
Искането на депутатите е от 2 юни. Видя ми се странно, че като изключим Сергей Игнатов, от всички заинтересовани страни* единствено Техническият университет (София) счита искането им за неоснователно.

* Становища като заинтересовани страни са дали: Министерският съвет, министърът на образованието, младежта и науката, Медицинският университет – София, Варненският свободен университет “Черноризец Храбър”, Техническият университет – София, Съюзът на учените в България, Българската академия на науките, Юридическият факултет на УНСС, СУ “Св. Климент Охридски”, ПУ “Паисий Хилендарски”, Движение “За европейско развитие на РБългария”, Комисията за защита от дискриминация и омбудсманът на Република България.

Медии
Всичко тръгна вчера като интензивен слух, но в интернет нямаше все още никаква информация; освен на сайта на Конституционния съд. Медиите реагираха изключително мудно, всъщност първото публично съобщение, което видях, беше в Туитър от Юнуз.