„Точно преди десет години, все още студенти, публикувахме на страниците на в-к “Култура” статията “Университетът: никой не знае защо” (8 декември 2000 г, бр. 48). Сега, толкова години по-късно, се събрахме да помислим заедно върху проблемите, които още тогава формулирахме и решенията, които можем да предоставим днес. Заради различията помежду ни, смятаме, че в крайна сметка този текст стои между жанровете статия и дискусия.
Тогава си позволихме констатация, която, ако се освободи от нервността на изказа и непоследователността в критиката, би могла да звучи така: никой (държава, общество, преподавателска общност, студенти) не е на висотата на ролята си, никой не е легитимен; това не изключваше и не изключва самите нас.
Сега се насочихме към по-важната част – бъдещето.“
Така започва общата статия-дискусия, която произведохме чрез бавен, сложен и интересен процес (и на живо, и онлайн) и която е публикувана днес във в-к „Култура“. Тя, разбира се, е продукт на едно раздразнение от дългосрочните събития у нас. Опитахме да рационализираме това чувство и да го превърнем в разбиране: за университета, за проектността, за науката, за образованието, за държавата, за либерализма и за самите нас (тъй като сме различни по между си)… Вероятно ефектът отново ще е нулев, но смятам, че дори непостижимите неща заслужават съвместни усилия. Благодарим на в-к „Култура“ и за неочакваното доверие преди 10 години (ето тогавашната статия), и за отзивчивостта сега.
Авторите (по азбучен ред): Васил Видински, Галина Георгиева, Дарин Тенев, Еньо Стоянов, Йордан Люцканов, Лидия Динкова, Петя Абрашева, Юнуз М. Юнуз.
Тъй като говоренето за самото говорене е неприятно, след всички по-общи и по-конкретни предложения в статията (вижте ги), бих искал накрая да повторя само последното изречение: „…това обаче е все още текст; по-важно е какво да се прави.“