Блог Видински

През 2011 година „Културният център на Софийския университет“ организира първата от поредицата интердисциплинарни конференции в Априлци. Темата беше „Модели за мислене на бъдещето„.
След известно забавяне докладите излязоха в сп. Пирон, бр. 7 (премиера: 29 януари 2014). Текстът, който изпратих, е със заглавие „Исторически модел на остаряването“ и както всички останали публикувани статии е на свободен достъп. Ето кратко резюме:

***

Любопитно е, че в история на философията засега сякаш няма систематично разглеждане на остаряването в нито един от четирите му аспекта: термодинамичен, еволюционен, трансцендентален, исторически.

В случая – след общо теоретично въведение – се разглежда стареенето като исторически, културен феномен: природата не познава старостта преди културата. Направена е аналогия с класическите еволюционни изследвания върху старостта в биологията (най-вече Медауар и Уилямс). Остаряването като културен феномен се дефинира като „устойчиво забавяне (трансформиране) на разминаването между идеи и понятия“. Представени са три насоки за анализ:

1. Общ преглед: прилики и разлики между биологично и културно стареене. Наличието и разпознаването на предродители като историческа категория;
2. Приложение: деконструиране на шлагерната „критическа позиция срещу презентизма“ през модела на остаряването и представяне на инверсната симетрия на тези две интерпретации;
3. Последствия: разглеждане на остаряването като мека метаморфоза и описание на преките изводи от това твърдение. В края са представени и няколко методологически проблема.

Изложението си поставя за цел да демонстрира, че историята и футурологията са немислими без понятието за остаряване. Изложението завършва с основната рамка (контекст), от който тръгва анализът: ако бъдещето е непознаваемо, то човек е дългосрочно безотговорен.

Ключови думи: остаряване, разминаване между идеи и понятия, презентизъм, метаморфози, история, предродители, инверсна симетрия

***

ПП
Изследването върху тази тема е продължение на предишни занимания и статии.

Магистърският курс Философията на ХVІІ-ХVІІІ век и съвременната култура (започнал през 2010-2011) има за цел да представи историко-концептуално осмисляне на шест основни идеи, чиито понятийни трансформации (между ХVІІ век и съвременността) оформят важна историкофилософска фабула. През това лято той беше разработен и като дистанционен курс в рамките на схема „Развитие на електронни форми на дистанционно обучение в системата на висшето образование“ (BG051PO001-4.3.04) и конкретно проекта „Усъвършенстване и развитие на вътрешната система за електронна форма на дистанционно обучение във Философски факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски““ (BG051РО001-4.3.04-002).

Първи модул (онтологически)
Разглеждат се последователно Аз, Свят и Бог през две понятизации. Първата понятизация (нечетните лекции) е аналитично представяне на твърдения от философския корпус през ХVІІ-ХVІІІ век. Втората понятизация (четните лекции) е синтетично представяне на съвременни културни проблеми и теми.
1. Идеята за „Аз“ е понятизирана чрез „живото“ (Лекция 1). А на „живото“ е съпоставено „остаряването“ (Лекция 2).
2. Идеята за „Свят“ е понятизирана чрез „законите на природата“ (Лекция 3). А на „законите на природата“ са съпоставени съвременните „статистически модели“ (Лекция 4).
3. Идеята за „Бог“ е понятизирана чрез „метафизическото разбиране за онтология“ (Лекция 5). А на „метафизическото разбиране за онтология“ е съпоставено „алтерфизиологичното разбиране за онтология“ (или с други думи – популярната тема за извънземните) (Лекция 6).

Втори модул (гносеологически)
Разглеждат се последователно Мисъл, Слово и Дело през две понятизации. Първата понятизация (нечетните лекции) е аналитично представяне на твърдения от философския корпус през ХVІІ-ХVІІІ век. Втората понятизация (четните лекции) е синтетично представяне на съвременни културни проблеми и теми.
1. Идеята за „Мисъл“ е понятизирана чрез „метод“ (Лекция 7). А на „метода“ е съпоставен „изкуствения интелект“ (Лекция 8).
2. Идеята за „Слово“ е понятизирана чрез „всеобщия език“ (Лекция 9). А на „всеобщия език“ са съпоставени съвременните проблеми на „масовата култура“ (Лекция 10).
3. Идеята за „Дело“ е понятизирана чрез „практическия разум“ и неговата целокупност (Лекция 11). А на „практическия разум“ и неговото философско разбиране е съпоставено радикалното течение в изкуството „дада“ (Лекция 12).

Лекциите се съпътстват от семинарни дискусии. В края на всеки от двата модула се провежда извънреден методологически семинар, в който се разглеждат и анализират методи, приложими към и изведени през всяка една от шестте основни идеи.
Курсът е част от магистърската програма „История на философията“.

Музика: Димитър Ковачев; Текст: Георги Начев

Коментар
Първото изпълнение е на Васил Найденов от 1983 г. (не успях да разбера дали е имало и клип; не намирам и видео преди 1989). Необичайното е, че веднага след това – пак 1983 – Росица Кирилова дебютира със същата песен и тъкмо с това изпълнение печели януарската награда към конкурса „Мелодия на годината ’84“ (видео). А с „Любов завинаги“ печели и годишната награда.
Думите при Васил Найденов и при Росица Кирилова се различават. Любопитно е дали промените са направени само от Г. Начев или са плод и на самите изпълнители. Разбира се, изпълненията и аранжиментът са много различни и в някакъв смисъл ясно съответстват на променения текст. Освен това песента на Васил Найденов е и по-кратка с около 20 секунди (2:48 спрямо 3:10).
Най-накрая, 25 години по-късно, Росица Кирилова и Васил Найденов изпълняват песента заедно като съчетават текстовете в различен аранжимент (ето само аудио). Между другото днес и двамата правят леки промени в самостоятелните си изпълнения спрямо записаното през 80-те; особено отчетлива е промяната в интонацията и настроението.

Навсякъде в интернет текстът от двамата изпълнители е с дребни или по-големи повтарящи се грешки: променени са думи, предлози, членуване, има изменения на глаголното време, както и пропуски, добавяния… Затова просто реших да го сваля от самите песни.

През годините сме организирали множество съвместни научно-образователни инициативи във или покрай Софийския университет. Сред тях има обаче три, които са били и по-упорити, и по-стойностни, и по-важни за израстването на техните участници. След необяснимо дълго отлагане реших най-сетне да възстановя сайтовете на два изчезнали вече семинара (Малка носовка и Ъгъл), както и да обновя страницата на единствения действащ в момента (ФС52).

1. Малка носовка беше изцяло студентски семинар върху филологически и хуманитарни проблеми; преподавателите посещаваха сбирките единствено като слушатели (с изключение на доклада през 2001 на Благовест Златанов). Семинарът просъществува между 1998 и 2002. В самото му начало организаторите бяха във втори-трети курс, което обяснява и патоса, и представите ни за бъдещето, и очарованията ни. Темите бяха еклектични, а докладите – не винаги на високо ниво. Любопитно е все пак, че днес всички основни участници на семинара са докторанти или вече са със защитена докторска степен и преподават.

2. Ъгъл беше хуманитарен семинар за художествени текстове и есеистика. Участваха докторанти, студенти и преподаватели. Семинарът просъществува една година – от февруари 2003 до февруари 2004. Беше разделен тематично на два семестъра – в първия всички доклади бяха посветени на творчеството на Томас Ман и Достоевски; във втория семестър всичко беше концентрирано около Чавдар Мутафов. Изследванията, дискусиите и организацията бяха на добро ниво.

3. ФС52 е съкращение от „Философско студио 52“. Това е неформална и дългосрочна инициатива за докторанти, студенти и млади преподаватели към специалност „Философия“ (замислена е в края на 2006, с първа среща през февруари 2007). Сбирките са в два основни жанра: продължителни семинарни цикли върху класически текстове или пък индивидуални изследователски лекции. Строгата научна регулярност понякога се прекъсва от по-продължителни и немотивирани паузи; но тази инициатива е някак по-спокойна и ще продължава с години…

Гугъл Хром имат експериментална лаборатория с пет интересни проекта.

Единият от тях се нарича Sketchbot и се състои в следното: роботи в Музея на науката (Лондон) скицират на живо върху пясък портрети на хора. Всеки човек по света може да се снима през Гугъл Хром и веднага след това да наблюдава (заедно с посетителите) как скициращият бот възпроизвежда образа в музея. Процесът се филмира, създава се едноминутен клип и после автоматично се качва във вашия Ютюб акаунт, така че само вие да го виждате. Разбира се, можете впоследствие да направите клипа публичен.

По време на скицирането виждате и самите посетители в музея – да обсъждат, снимат или просто да наблюдават процеса. Изпробвах експеримента няколко пъти и в крайна сметка реших да споделя този клип, в който самият аз изглеждам роботизиран, с антени.

Миналата година, по покана на списание Философски алтернативи, публикувах кратък текст със заглавие „Срещу вътрешната телеология на автопойезиса (остаряването и футуристичните програми)„. Приемам тази статия само като началото на едно по-дълго и внимателно занимание или изследване (преди няколко дена завърших друг текст, който е доста по-систематичен, въвеждащ и обобщаващ – „Исторически модел на остаряването“; надявам се да бъде публикуван още тази година).

Ето няколко думи за предисторията. От известно време (2-3 години) се интересувам от биологичните и еволюционни основания за стареенето при част от живите организми. Интересът ми се появи сякаш случайно, докато водехме един спецкурс с Огнян Касабов в бакалавърската програма – „Организъм vs. механизъм при Кант и Хегел„. В началото ми се стори много изненадващо, че не всички животни остаряват. Дотогава приемах това като универсална биологична характеристика, а се оказа, че универсалността й е под въпрос. Впоследствие тази изненада се съчета с нарастващото учудване, че в историко-философската традиция липсва темата стареене. Присъства доста спорадично само „старостта“; при това в две доста тривиални форми – като форма на мъдрост и като знак на/за смъртта. Самият процес по остаряване, който е фундаментално различен от смъртността на организма, сякаш е оставал нерефлектиран и периферен. За това има и социо-културни, и теоретични обяснения; но сега просто искам да констатирам тази липса. Тези два мотива – неуниверсалната природа на стареенето и липсата на теоретично осмисляне на процеса – са в основата на сегашните ми занимания.

Освен самото изложение, предлагам и кратко резюме на статията от „Философски алтернативи“, която е насочена предимно срещу разбирането на живия организъм като непрекъснато самосъздаване (автопойезис с вътрешна телеология). Текстът е може би прекалено терминологичен за блог, но докато го писах, се съобразявах с аудиторията на списанието.
Резюме: Разсъждението е опит да се преразгледа понятието за вътрешна телеология при организмите, като се представи и въведе ‘остаряването’ във всички сложни автопойетични системи. Хипотезата е, че това, което изглежда като „телеологично единство”, е резултат от множествените взаимодействия на две по-общи системи: ‘граници’ и ‘сили’. Т.е. организмът ще е почти целесъобразен и почти в единство. Така представеният теоретичен модел предвижда появата на неизбежни мутации и метаморфози (чиято алтернатива е остаряването) във всички ‘живи системи’ и ги отделя понятийно от ‘живото’. Следователно остаряването е необходим елемент от всяка футуристична програма. Като цяло разсъжденията са възражение както към Матурана-Варела, така и към Дельоз-Гатари.
Ключови понятия: остаряване, автопойезис, взаимодействие, жива система, живо, сили-и-граници, телеология.
Изложението: „Срещу вътрешната телеология на автопойезиса (остаряването и футуристичните програми)“

ПП
На някои места текстът е повлиян от разговори със и лекции на Орлин Вакарелов, Боян Манчев, Юнуз М. Юнуз и Кръстьо Вакарелов. Това, разбира се, по никакъв начин не означава, че те биха били съгласни с изложеното по-нагоре.

Protest 14.01.2012 Sofia Shistov gaz from Stoil on Vimeo.